Когато преди година заслизах по стълбите на Варненския икономически университет, без намерение скоро да ги изкачвам отново, единственото, което изпитах, беше удовлетворение. Не ми беше толкова лесно, обаче, да гледам как автоматичната врата на икономическия факултет на университета в Лунд се затваря след мен. Естествено, в буквалния смисъл на думата. Както каза един от най-добрите ни професори там, Кристина Енерот, тази сграда и онези сърца винаги ще са отворени за нас, нашите опити, самоуверени провали и заслужени победи. Но ръкостискането с преподавателите, топлите спомени от съвместната работа, обещанията за нови срещи, разменените контакти и изградената солидна мрежа от познанства няма как да ме оставят безразличен.
Преди няколко дни в „Залата на светлината“ завърши моята шеметна надпревара с времето, броя на учебниците и техните страници, дебнещия за плагиатство Urkund, известяващия отличните резултати Ladok. Към своя край бяха и телефонните разговори за по десет стотинки с приятели и колеги, нощните събирания на по бира за десет лева, излетите и пътешествията из Швеция…
Беше една невероятна година. Изниза се неочаквано – в писане, четене, пътуване. Дойде време за още едно, с което отварям следващата глава на книгата за своя живот. Реших да се кача на самолета към България. Имам достатъчно основателна причина да го направя.
Е, с приятели от над 50 различни страни ще ми е невероятно трудно да стоя на едно място. Няма и да се опитвам – Швеция, Германия, Дания, Норвегия, Австрия, Канада, САЩ, Холандия, Турция, Малдивите, Пакистан, Индия, Мексико, само за начало. Приключенията тепърва започват, имаме работа да вършим, при това сериозна.
Българийо, пази се, че се върнахме! И както настоявах, че никога няма да живея в София, познай къде се намирам през петте работни дни на седмицата… :-D