Сигурно и покрай теб са минавали лъскави нови автомобили, изпреварвали са те неправилно, но пък други вежливо са ти давали предимство и така са възстановявали донякъде баланса в малката ти лична вселена. Извън нея обаче лъскавите автомобили контрастират яростно на фона на все повечето лица, навели се над кофи за боклук или свели поглед към стълбите и протегнали към теб поизмачкана чаша от кафе, което не са изпили самите те. На мястото на същите тези коли можеш лесно да поставиш къщите, телефоните, екскурзиите, огромните телевизори – изглеждат по същия абсурден начин.
Не ми харесва, но пък май знам каква е причината. Лицата. Когато не ги виждаме, е много по-лесно да ги отминем и да ги забравим. Когато ефектите от действията или бездействията ни не засягат някого, чието лице можем и искаме да си представим, те сякаш нямат никакво значение. А това не води до нищо хубаво. Да, може да създаде временно усещане за надмощие у собственика на лъскавата кола. То обаче ще се изпари, когато никой не направи място на възрастния му баща в автобуса или свирне ядосано на бременната му жена, пресичаща бавно пешеходната пътека.
Това беше Лъки... 
Искам всеки да поглежда в очите човека насреща или да си представя как изглежда той, преди да постави подписа си, да вземе решение, да натисне клаксона, да отнеме или открадне нещо. Може и да не е човек, може и куче да е. Не знам обаче как да го постигна. А на тази планета живеем заедно.
Поводът за този пост е това кученце, което се е удавило в наводненията от последните дни. Казваше се Лъки. Не искам да сравнявам неговия живот със загубените животи на хората, пострадали във Варна, а и навсякъде по света. Просто неговата муцуна е тази, която помня и която няма да видя никога повече. А е непростимо, защото имаме знанията и средствата да не жертваме никого. Само трябва да отворим очи за лицата.
Вечна памет на загиналите и моите съболезнования към техните близки.
