Беше студено, а пресният сняг полепваше по влажните ми обувки. Раницата уверено тежеше на детските ми рамене, а в главата ми се рееха наивни мисли. Вървях почти безгрижен. Почти всички в града познаваха родителите ми. Заслужават го. Гордо минах под табелата, на която бяха изписани имената им. Тя май все още си е там. Табелата.
Чувствах се добре в средата, в която растях и в която се сблъсках с първите си малки предизвикателства. Като глуповатия, но убедително нахален комшия от съседния вход например. Още си спомням ризата, с която се правеше на мъж и не пускаше никого на пързалката – бяла, покрита с щампи, все едно от вестник. Или съученика, който се биеше в междучасията, докато аз въртях шестиците в бележника.
Доближих се до перилата на моста. Загледах се в тясната рекичка, пробиваща си път в дебелия лед на десетина метра под мен. Сигурно съм изглеждал смешно отстрани – висок, но само толкова, че да не мога да погледна над парапета. И когато реших да продължа, забелязах възрастната жена. Само на няколко крачки от мен. И тя гледаше към реката. Но не замечтано. Тъжно. Повика ме с ръка.
– Момче, помогни ми! – Добре! – казах аз пак толкова наивно. – Кажи как. – Помогни ми да скоча.
Хванах я за ръка и й казах “няма”. Мисля, че не използвах думичката “защо”.
– Ела с мен. Отивам при мама, а там е топло. Не знам защо, но бях решил, че е застанала на моста, защото й е студено. И сигурно не съм бил далеч от истината. – Далече ли е? – Не, само няколко минути. – Добре…
И преминахме от другата страна на голямата улица. След една или две минути ме помоли да спрем. Искаше да си почине. Не пусках ръката й. Беше студена, но жива. Следващия път седна на пейката пред една малка къща.
– Още много ли има? – Не, стигнахме.
Тя стана и уморено продължи. Сякаш не искаше повече да върви напред. Искаше да спре. Аз обаче не се отказвах и не пусках ръката й. Помогнах й да се качи по стълбите до входната врата на мястото, където работеше майка ми. Педиатър. Грижеше се за деца, много малки деца. Беше втора смяна след сутринта, прекарана в педиатричното отделение в болницата в града. Искаше да промени света и продължава да го прави.
Майка ми ме очакваше, но не очакваше новия ми приятел. Погледна смутено, а зад гърба й надничаха другите педиатри и няколко сестри.
– Влизайте, влизайте на топло!
Не си спомням много след това. Само няколко деца, по-малки от мен, чакащи преглед, и една от онези метални печки, натъпкана с дърва. И ужасно, ужасно топла. И бабата, която седна до нея, потърка ръце и почна да се усмихва, пак тъжно. И майка ми, която набра някакъв номер и говори дълго по телефона. И един чичко, който по-късно влезе, усмихна се, поговори с майка ми, прегърна бабата и заедно си тръгнаха. Бабата се обърна и ме погледна. Със същия тъжен поглед, но този път изпълнен с надежда.
Историята е истинска. Май не съм я разказвал, но си я спомням, въпреки че ни делят повече от 20 години. А аз съм все така наивен. И наивността често ми е голям приятел.