Радвам се, че успях да видя Дом-паметника на БСДП, докато беше скрит под дебел слой сняг и лед този март. Не искам и да си представям как би изглеждал полуразрушен на върха на зеления хълм на Бузлуджа. Не съм русофил, не съм и русофоб. Още по-малко пък съм привърженик на социализма или пък комунистическия строй. Аз просто съм един от онези, за които принадлежността към нещо не е болезнено задължение или пък покваряващо отвращение.
Обичам да гледам на света през призмата на историята. Да, позабравих я през последните години, въпреки че полагах особени усилия да я науча и разбера, докато се подготвях за кандидат-студентските изпити като ученик. Признавам си, много неща не ми харесваха, но и поне толкова ме караха, а и все още продължават да ме карат да се чувствам горд, че съм българин.
Когато обаче видях надписа „Forget your past“, красящ церемониалния вход на ето този паметник по-долу, нещо в мен се обърна.
Защото този надпис не осветява гордо мечтите ни и всекидневните ни усилия да си създадем онова по-добро настояще, че и бъдеще, за което толкова силно мечтаем, а хвърля грозен, макар и зареден със завидна доза хумор поглед върху нещо, което отдавна е отминало и от което можем само да се учим, без да обвиняваме някого или нещо. Щото глупости продължават да се случват, въпреки че спокойно можем да се позовем на богатия опит на историята и да им попречим. Щото историята е там, за да се учим от нея, не да я забравяме.
Не съм живял във времената, които Паметникът на съветската армия олицетворява, но не искам и да съм част от времето, в което паметниците, независимо на какво, се превръщат в евтина сцена на „изкуство“. Защото паметниците са символ на нещо и те са монументи, които трябва да ни напомнят за него, независимо дали е за добро, или е за лошо. Щото без история ще сме просто едно просто племе без спомен и посока.
Каквото май и сме. Но пък вниманието ни лесно се насочва в желаната посока. И ако трябваше да разрушаваме всяко нещо, което по един или друг начин не съответства на настроението ни днес, с какво ли щяхме да живеем. С хумор и бои, които дори нямаше да можем да използваме върху нечий образ.
П.П. Благодаря на Томи Савов, че ми разреши да използвам неговата снимка на оцветения Паметник на съветската армия.