Радиото му е една кутийка с две копчета, една антена и един кабел. Подарък му е от една компания – от благодарност, че си плаща сметките винаги навреме. Аз седя на другия край на масата и го гледам как бели картофите. Картофи от Германия. С швейцарско ножче.
Едва на втория картоф осъзнавам, че нещо не е наред. Методичните му движения са успели да ме подведат да си мисля, че използва картофобелачка. Почти съм станал от стола с готовност да отида и да му купя нова. Няма нужда от нея. Не бърза така или иначе, а и с ножчето може да ги почисти много по-добре. Тъкмо привършва с прецизното оформяне на малко кратерче в немския картоф.
Остават ми още няколко почивни дни до края на отпуска. Преди това почти една седмица не използвах телефона си дори като часовник. Докато го гледам как прехвърля четвъртия картоф в купата, вече горя от желание да се захвана с нещо. Усещам как минутите летят, а аз не правя нищо полезно – не чета статии, не прелиствам книга, не слушам подкаст и не знам последните новини.
Успокоявам се. Той не приема времето като ограничение, което налага високи обороти. За него то е стратегическо предимство и го използва рационално, без да избързва. Дава си време, за да прецени сутиацията. Не реагира на мига, освен ако не се налага. Така винаги е в мир със себе си. Свидетел е на световна война и когато сме навън, го спират поне по два пъти, за да го поздравят.
Той е на 83 години, а мислите му текат по-плавно от моите. Говори спокойно и ясно. Радиото продължава да работи, а ножчето вече е измито и е в джоба му в очакване на следващ картоф, пък бил той и от Швеция.
