Сутрешният дъжд не ни свари неподготвени. Очаквахме го. Прибрах фотоапарата под новата си ветровка, която грижовно ни скри от мокрите капки. И така с начертан маршрут до следващия сравнително голям град, с Ким се запътихме към колата, която оставихме да пренощува в съседния подземен паркинг. Ако си я бяхме взели при нас в стаята в хостела, сигурно щяхме да платим същата цена. Паркирането в по-големите градове е затруднено, а и платено. Обикновено нощувката на автомобила струва 15 евро, но за гости на хотела в близост може да се договори и по-ниска тарифа – 10 евро например.
Двигателят затрака бодро и приятно и поехме по застланите със сутрешния трафик улици към изхода от града. Разчитахме единствено на поомачканата вече карта и способността ми да се ориентирам в градски условия, подсилена от несломимото ми желание да изляза колкото се може по-бързо от бъркотията в ирландската столица. И така се озовахме на М1 – достатъчно широка магистрала с не особено гладък асфалт. Но дъждът, станциите, които често пускаха ирландска музика, и разговорите, с които наваксвахме от последния път, когато се видяхме в Швеция, държаха настроението на ниво.
По съвет на момчето от рецепцията изключихме Белфаст от възможните дестинации. По мое желание пък не след дълго слязохме от магистралата и хванахме живописните и тесни пътища, виещи се из ирландските национални паркове. Сградите, които ни направиха най-голямо впечатление, бяха църквите и катедралите. А такива по пътя имаше много, затова и често отбивахме за кратка почивка и снимки.
Така първото градче, в което спряхме, беше Дъндолк. То е точно в края на магистралата към Белфаст. Малко и ниско като повечето градчета на острова. Но с изключително дружелюбни хора и много вкусни закуски. След като намерихме убежище в модерната библиотека в стара сграда, издигната от камък и дърво, със стъклен покрив, събрахме по-интересните пътеводители за Ирландия и Северна Ирландия. За да можем да си направим по-добре маршрута, естествено. Имахме още поне два пъти по толкова път до заветната цел за деня – Колерийн в Северна Ирландия.
В един момент ирландският флаг отстъпи място на великобританския. Километрите в час станаха мили в час, а цените в евро – цени в британски лири. Да, вече бяхме в Северна Ирландия и започнахме бавно да приближаваме Lough Neagh – най-голямото езеро на острова. Lough на галски означава езеро, между другото. И сами се сетихме, след като единствено тази думичка се запазваше в името на различните малки и големи езерца, покрай които минавахме.
След едно или две кратки загубвания все пак успяхме да намерим пътя до Нюпорт Тренч, което сметнахме или за малко пристанище, или за селце на ръба на езерото. Оказа се малък паркинг за лодки с няколко пейки и полузатворен бар. Но пък изтупахме трохите от закуската, размърдахме малко крайниците и решихме, че няма да спираме повече, докато не стигнем Колерийн.
По пътя не чух нито един клаксон, въпреки че често деснобежната сила на континенталната пристрастеност към съответната пътна лента ми напомняше за себе си. Вярно, малко по малко губеше сила и ме остави да се наслаждавам на новото изживяване, но и шофьорите действително бяха толерантни, дори и в края на работния ден, когато най-накрая се добрахме до Колерийн. А там обиколихме почти целия град, докато най-накрая успяха да ми обяснят как точно да се доберем до нашата улица. Ако бях врътнал волана наляво на втория завой, а не надясно, щяхме много по-бързо да открием хостела „26“ и да се почудим, когато просто побутнем вратата и тя се отвори.
От самото начало бяхме решили, че ще преспиваме единствено в хостели. Не само защото е по-евтино, но и защото е по-весело и интересно. Запознаваш се с нови хора и не страдаш от излишни ограничения. А в хостела не ни очакваше никой друг освен бележката с ключа за стаята, закрепена на таблото с приветствията за добре дошли. „Здрасти, Ким! Закуската е от 8 до 10, а тръгването е до 11 ч. Добре дошли!“ Изкачихме се на последния етаж, където бяха нашите две легла, хвърлихме тежките раници и взехме така жадувания горещ душ. И тръгнахме на кратка обиколка из града в търсене на приятно място за хапване.
Изнемощели от глад и вървене, разлистихме менюто в китайския ресторант на брега на реката, прорязваща градчето. Изпратихме слънцето от терасата и заспахме бързо в очакването на следващия ден, когато щяхме да видим Бушмилс и Великанската пътека (The Giant’s Causeway) и да мислим следващата дестинация – едно от вероятно най-красивите места в Ирландия. Очаквай продължение! ;-)
А междувременно, ако не си чел първата част, хвърли едно око на „Преди малко повече от година...“.