... се измъкнах от гарата в Гьотеборг, Швеция. Огледах се, предлътнах тежко и се запътих към бюрото по транспорта. Трябваше ми един билет до хостела, в който щях да изчакам интервюто във Волво – в потискащо малка стаичка, с почти непрекъсната липса на интернет. Купих си бира от съседната ICA (нещо като нашата Billa) и се върнах в тесния затвор, за да подготвя представянето си пред журито в голямата автомобилна компания.
По почти същия начин се почувствах и когато си пробих път през тълпата на Терминал 1 на летището в Дъблин. Пътуването ми беше почти 12 часа заради дългия престой в Лутън. За да си взема след това ключовете от Форда с десен волан и приятелски настроен дизелов двигател от Budget. И тогава самоувереността ми бавно започна да се връща. А усмихнатият продавач на вестници, който се промъкваше между колите на кръстовището, ме успокои, че съм на прав път. „Още 10 минути и си в центъра!“ Няколкото минути бързо станаха почти един час, докато намеря нашия хостел и докато разбера как да вкарам движещата се в лявата лента кола до него.
Е, все пак успях. Пътят от летището до хостела наистина беше „третият изход на следващото кръгово и после само направо през града“. А аз, леко подпрял рамо върху вратата и отпуснал ляв крак върху конзолата на своя Фокус, бавно си карах в най-спокойната лента на пътя.
Оставих тежащата 10 кг раница пред рецепцията на The Generator и си поисках магнитната карта за стаята. Очакваха ме дълъг врял душ и блажено отпускане в белите завивки на двуетажното легло. Преди това обаче се запознах с унгареца, прекарал последните 20 години от живота си в Тайланд, с когото щяхме да делим стаята си в хостела. За да ме закара после той в полския магазин и да ме пита дали полските сарми с доматен сос в буркан са вкусни…
Довърших предвидливо приготвените вкъщи сандвичи в компанията на своя нов приятел унгареца и сингапуреца Ерик, който вече няколко години е главен сос-шеф във вероятно най-скъпия азиатски ресторант в Лондон – Hakkasan. И вместо да се почувствам като в реклама на Загорка, просто се наслаждавах на международната атмосфера, която толкова много ми липсваше през последната година.
А вечерта? Вечерта прекарахме в Cobblestone, един наистина уютен ирландски пъб в сърцето на Дъблин, пълен с приповдигнато ирландско настроение, ирландски песни и ирландска бира.
А следващият ден започна ето така...
Без GPS, без планове и без никакви други очаквания освен намеренията да спираме навсякъде, където ни хареса, да направим толкова снимки, колкото ни се иска, и да се наслаждаваме на една кратка ваканция, далеч от интернет, безкрайно скучния живот, отдаден на работа и задължения, сред красотата на ирландската природа.
Това е първата част. Вече пиша втората.
