Случвало ли ти се е да минеш покрай обърната кофа, да се огледаш и да си хвърлиш боклука при останалите разпръснати наоколо остатъци от храна и обществена нищета? Не защото следващата кофа е на километър отстояние, а защото усещаш, че е норма на поведение.
Нещо подобно гласи теорията за счупения прозорец, т.нар. Broken windows theory (по Уилямс и Келинг). Тя намира обяснение на простото наблюдение, направило впечатление на теоретиците през 80-те години на миналия век – че социалният безпорядък води до задълбочаване на самия този безпорядък и изобщо до повишаване нивото на престъпността.
Бавно повдигаш крак и още по-бавно стъпваш в мекия слой обществена и ценностна беднота, в която тъне твоят квартал. С всяка следваща крачка губиш самоувереност и почваш да чувстваш как несигурността се пропива в собствените ти вени. На следващия ъгъл вече се оглеждаш изплашено и си готов да забравиш за всичките си добри навици и морално поведение. Хаосът наоколо ти подсказва, че обществените предписания не действат, затова и собственото ти желание да противодействаш на случващото се избледнява. И когато ти, човекът, който досега е служел за пример, се прибереш вкъщи омърлушен и спреш да правиш забележка на съседа, замерващ кофата за боклук с фасове от терасата си, купчинката около кофата необратимо започва да нараства. Защото все повече и повече хора се чувстват като теб. Интересно е наблюдението, че значение има не толкова фактическият безпорядък, колкото емоционалният му ефект върху хората. Ако мръсотията наистина подсказва за наличието на някакъв проблем в обществото, например липса на желание от страна на властите да упражнят необходимия контрол, тя оказва много по-силно и пряко влияние.
Ако обаче всичко наоколо е чисто и подредено, а някой мине и самодоволно извърши своята физиологическа нужда на метеното, вероятността да му откъснат ушите и да му наритат самочувствието е много по-голяма.
Всеки ден ставаме свидетели на тази зависимост, а теорията за счупения прозорец лесно може да ни послужи за пример. Затова и изказвания от типа „аз нали си плащам данъците – за да чистят след мен“ могат да ме извадят от равновесие. Не буквално, разбира се. A нечие идиотско поведение на пътя може да предизвика съвсем неочаквани реакции от моя страна – виж „Време ми е за каска“ за повече по този въпрос.
Решението е просто – променяй света около себе си парченце по парченце. Може и малко да е, но и боклукът – и в преносен, и в буквален смисъл – също е малък. По-скоро дребен.