Телефонът ми се събужда малко преди мен, за да изтегли нощната дажба от имейли, така че аз да мога да ги прочета по пътя към банята. Преди да набера номера на приятел пък, първото нещо, което виждам, са последните му коментари в социалните мрежи и писмата, които сме си разменили. Не чета хартиени вестници – цялата ми нужна информация е подредена, чака ме на екрана на компютъра и с всеки ден става все повече и повече.
Интернет ми дава почти всичко, от което имам нужда. Той е необятен извор на информация. Той е виртуална зала за водене на ожесточени дискусии. Той е оживеният център, в който се запознавам с интересни и богати духовно хора. Но за щастие интернет за мен е наистина почти всичко, а не всичко. Все още бирата е най-хубава студена и в забавна компания. Все още филмите са най-впечатляващи в киното, а музиката е най-мелодична в колата по лъкатушещия между стръмни склонове път.
За други обаче интернет е онова стъпало, което съвсем необяснимо е скъсило пирамидата на Маслоу с няколко нива. Той е онова условие, което задоволява всички основни потребности. За да се изходиш, вече не е необходимо да отидеш до тоалетната – достатъчно е да отвориш Twitter и да изпляскаш нещо там. Сигурността ти е гарантирана от прокси, защитна стена и анонимност. В интернет можеш да принадлежиш и към всяка една група, която си пожелаеш – групата на гордите, че никога през живота си не са отваряли книга, например. Всеки един „Like“ под поредния ти идиотски статус във Facebook пък вдига поне с 10 пункта самооценката ти – огледало на оценката, която ти дават другите индивиди в приятелския ти кръг. А това, че в многото си свободно време четеш блога на Пешо, побойника от училище, позабравения парашутист от университета и проваления безработен индивид от днешния ден, ти позволява винаги да си в крак с новостите в обществения клюкарник и не ти дава ни най-малък повод да се съмняваш в способността си да се развиваш, да добиваш все по-широки и едновременно с това задълбочени познания за заобикалящия те свят – да си това, което винаги си искал да бъдеш.
И ако Маслоу настоява, че само човекът, който е успял да задоволи всяка една от изброените по-горе основни потребности, е здрав, аз все по-уверено се чудя дали интернет всъщност не ни разболява.